Текстът се публикува без допълнителна редакция. Авторът притежава всички права върху него, РЗИ – Смолян ползва правото да го публикува за целите на превенцията на зависимото поведение сред младите хора.

БезАлкохолно

Катерина Димитрова, ППМГ „В. Левски“ – Смолян,

носител на Първа награда в литературния конкурс на РЗИ – Смолян „СМАРТ.АРТ“ – 2024 г.

„До всеки, който си казва, че тези обувки теснеят.“

Мартин обгърна нежно с огромната си длан масивната стъклена чаша. Скритите под изкуствената светлина фигури се движеха в ритъма на песента, влачеща се сякаш цяла вечност. През коридора се процеждаше лек зрак, ала стоеше дистанциран сякаш му бе писнало да посреща и изпраща пияни тийнейджъри. Лежерният му поглед стрелкаше съдържанието на съда. Спиртната напитка не го ободри съвсем. Приятелите му, подредени в кръг, следваха правилата на зеленикавата празна бутилка и от време на време подвикваха към него. Беше забавно, когато настроението се вдигнеше, заедно с някои друг градус. Случваше се почти през час да прекъсва играта, по средата на нечие предизвикателство, за да изпие една екстра чаша. Тази вечер обаче се усещаше различно. Коктейлите престанаха да му действат още преди свечеряване. Ефектът отпреди месец не се постигаше дори когато заръча на Борил да изсипе около 300 грама уиски във водката. Алкохолът бе като живота. Горчеше, но при правилната дозировка ободряваше. Първата глътка преди много години му се стори безвкусна, но окуражителните възгласи на готината училищна компания притъпи здравия разум. А пиеш ли до дъно веднъж, няма връщане назад. Борил няколко пъти се опита да го преметне, като му наливаше вода, с надеждата, че няма да усети разликата питиетата, ала аромата, набит в носа му го изнервяше и го принуждаваше неосъзнато да хвърля чаши по по-големия брат на домакина.

• Нали ще дойдеш малко по-късно? Цяла вечер не си мръднал от плота. – Никол, новата му приятелка, прекара дребните си пръсти по гърба му, в опит да извлече напрежението от раменете му. Роклята ѝ бе твърде къса, сякаш желаеше да провокира интерес у противоположния пол. Мислено се удари по главата. Преди харесваше когато подбираше тоалета си, за да внесе смут.

• Разбира се. Ще се отбия до час във вашето ъгълче.

Вдигна чашата високо, отдавайки тост на някакъв невидим събеседник, след като Никол напусна неговата половина. Долнопробният алкохол изгаряше небцето му, разтапяйки причинителите на болка и неудовлетворение. Някога бе перфектният син – онзи, чиито резултати в ранните години на гимназията го открояваха от стадото. Онзи, който не смееше да повиши тон или да вдигне ръка срещу по-възрастен. Онзи, който не се замесваше в конфликти, които алкохола решаваше само с юмруци. Чашата бе ниска, от масивно, дебело стъкло, символизираше здравина и изпъкваше значително пред другите, които бяха летели по Борил. Баща му отново завладя необузданата мисъл. Алкохолът не бе чужд и за него, а причините, поради които и двамата бяха развили частична зависимост бяха идентични. Гимназията го стресираше първите няколко години в ерата си на отличен ученик. Никой не си падаше по различните, пъстрите, идейните. Всеки бе увеличил ритъма на забавлението, а за да те приемат, за да бъдеш един от тях, трябваше да търгуваш с доброто си сърце и непоколебимия здрав разум. Мартин не удържа на изолацията, огъна се и се пречупи, дърпайки от кутията на Никол цигара. Няколко дни след това се помота с нейната групичка и се прибра смазан, но привидно щастлив. Тя започна да го забелязва – изневери на стилът си, започна да пропуска часове от важно значение за кандидатстването си, престана да гони целите и да се надява на високи резултати. Постепенно започна да го наляга болест, която не всеки получаваше през деня. Мартин страдаше от тежък махмурлук, който го мъчеше всекидневно, предвид факта, че се отбиваше на две – три домашни партита в рамките на нощта. Така се развиха и спящите в зародиш конфликти с родителите му. Настроенията бяха променливи – от възбуда и еуфория до депресия, раздразнителност и загуба на задръжки.

• Заето ли е мястото до теб? – красиво непознато момиче уверено застана отстрани.

• Предвид факта, че има още пет свободни стола и продължаваш да ми висиш на главата предполагам, че е свободно. – тя не му обърна внимание на хапливите думи. Облеклото ѝ въобще не се вписваше в дрескода, ала сякаш целеше да се открои като някой различен. Не беше ли разбрал досега, че Никол не бива да бъде пример за подражание? Едва ли не мистериозната непозната се стремеше да избяга от цялата показност и фалш, продукт на средата, в която растяха.

• Чаша бананов сок, моля. – Борил, чакал цяла вечност да разлее нещо различно от отрова по чашите, се усмихна и подаде студеното късче стъкло в ръката ѝ. Изглежда се наслаждаваше на безвкусната си напитка.

• Кажи ми, защо водка? – що за въпрос му задаваше? Та тя въобще какво търсеше на място като това? Не принадлежеше на нощния живот. Неопетнена, далеч от ръцете на жестокостта. Суитшърът прикриваше лицето ѝ. Огряваше я само изкуственото осветление, чиито лъчи галеха образа ѝ. Помисли си, че сънува, че е изпил твърде много и халюцинира. Но тя изглеждаше толкова истинска, неподправена и искрена.

• Какво?

• Защо водка? – запали мисълта му отново. Пое още алкохол, успокоявайки треперещите си ръце. Разправи ѝ как се е запознал за пръв път с алкохола, как се напил за пръв път и как е залитал до вкъщи. Колко щастлив се е чувствал, въпреки че сутринта му се стори кошмарна. Не ѝ призна колко уплашен е бил и как е предполагал какво количество ще е достатъчно, за да се натрови. Сметна за добре да ѝ обясни колко достъпен е бил алкохола и как потискал проблеми.

• Колко време траеше щастието? – нов въпрос.

• До припадъка. Никога не заспивах направо. Просто губех съзнание, заедно със света около мен. – тъмнината се разтваряше в съзнанието му и го поглъщаше. Наля си сам от бутилката, като се присегна да я вземе от плота. Където и да срещнеше хора, с които можеше да води диалог за каквото и да е било, винаги звеното, което ги свързваше, беше алкохолът. Дори Никол го прие, след като новата му самоличност излезе от кривото огледало.
• Колко време траеше интересът на приятелите ти? – удари го сериозно. Никол никога не бе гледала на него като на обикновен човек. Тя го смяташе за забавен и привлекателен само когато лепнеше маската. Инак тя дори се преструваше, че нищо от това, което се бе случило вечерта не е истина. За нея е било илюзия, миг на екстаз и еуфория. А той се надяваше напразно, че всичко, което алкохолът изглаждаше е реално.

• В рамките на вечерта? Нямам представа. – излъга.

• Много добре… Колко често нарушаваше реда? – ново парче от играта ѝ. Този път не отпи. Няколко пъти бе карал без шофьорска книжка, пиян. Едва различаваше пътните ленти в тъмнината, а идещите насреща светлини го лишаваха напълно от зрение. Можеше някой да изскочи на пътя. Или да постави на карта живота на останалите в автомобила.

• Никога. – излъга.

• Опитвал ли си да се забавляваш трезвен? С добри приятели. Настолни игри, разговори късно вечер, далечни разходки – Мартин си наля още една глътка. Потръпна леко, но не усети някакъв особен ефект. Сякаш бе излял алкохола не в гърлото си, а върху попивателна хартия. Съдейки по изкривената му усмивка, момичето си каза, че някога, преди много време в тъмните му очи са трепкали пламъчета, претръпнали ужасът от това да движиш пешките сам срещу себе си. Баща му имаше истински съкровища в бараката и му предостави ключ от нея, за да разпуска, когато напрежението го натиснеше. Сглобяема, ниска маса за хранене, поне дузина, специално поръчани комплекти от класически настолни игри, цяла стена пълна с първи издания на романи, чиито корици криеха овехтели истории за миналото, фотографски албуми с твърди корици от почивки на семейството. Толкова много спомени, а той се мъчеше всячески да ги изтрие.

• Защо уиски? – толкова подобен на първия въпрос, ала с кристално ясен отговор. Обхвана го такъв неописуем, сковаващ сърцето страх, че изобщо не можа да реагира първоначално.

• Любимата напитка на баща ми. – думите едва  излязоха от устата му. Дишането се учести, адреналина го улучи точно там, където най-малко очакваше. Всички тревоги и проблеми на живота се изсипаха един по един пред очите му, разигравайки постановки, почерпени от самата съдба. Приличаше на мъртвец, а Господ беше свидетел, че Вивиан беше виждала достатъчно мъртви души, за да знае как изглеждат.

• Кога почина баща ти? – дъхът му секна. Чашата се изплъзна от ръцете му и се разби в пода. Стъклата се разпръснаха наляво-надясно, досущ като сърцето му. Не бе нужно да пита повече въпроси, за да стигне до менталната рана, отговорна за любовта му към алкохола. Ръждясалата му душа започна да се освобождава от оковите. Окаяният му вид притесняваше майка му и най-вероятно принуждаваше баща му да се обърне в гроба. Изпусна една въздишка. Не че можеше да изхвърли пулсиращата болка в слепоочието си.
• Преди месец. Почина от цироза на трийсет и седем – замръзна за момент, опитвайки се да установи източника на безпокойство и защо не се нуждаеше от топлата ласка на уискито пред себе си, а от горещата длан на момичето. Познаваха ли се или я бе познавал цял живот?

• Съжалявам. – може би и той съжаляваше. Ненавиждаше момента, в които приятелите по чашка на баща му го изложиха като експонат на изложба пред очите му. А предната нощ се бяха скарали. Алкохолиците бяха ужасяващо неделикатни, когато му поднесоха истината неподправена. Уж с благородна цел, за да отрезвее по-бързо и да не замесва скръбта с излишните илюзии и заблуди. Небето беше жълтеникаво, така му се стори тогава. А пияниците внесоха бащата на Мартин като пушено месо в квартирата. Лицето му беше толкова жълто, колкото изпития алкохол преди това бе сътворил в небето. Убеден бе, че самотникът умира по-бързо от цироза на черния дроб, в сравнение с този, който споделяше манията си с другите. Просто баща му си падаше интроверт, дори хората в квартала го наричаха темерут. Неговата самота бе неизследвана и недоказана, или по-скоро неразбрана. Може би тя не разбираше.

• Не разбираш. Баща ми беше добър човек. Просто лоша среда. – той беше добряк по душа, човек с благ характер. Твърде кротък, за да създава проблеми, твърде работлив, за да се отдава на пороци. Работеше без спир в студ и пек. Възпита го с ума, не с ръката. И вечно чувстваше благодарност за това. А приятелите му, маниакално завзети от аромата на силния алкохол, лъхащ от устите им, се мотаеха около къщата им или когато имаха проблем или щом видеха изгода. С разбити семейства, с пропаднали мечти, с агресивно поведение. Как главата на рода бе попаднала в тази компания? Е, Мартин знаеше. Виждаше лика му, вплетен в неговия и взетите необмислени решения. Сякаш стъпваше по всяка напукана тухла, през която бе минал и баща му.

• Звучи ми познато. Не мислиш ли? – о да. Виждаше го всеки ден, мотайки се с Никол. Превръщаше известната от време оно поговорка „Какъвто бащата, такъв и синът“ в път, по който сякаш бе длъжен да поеме.

• И баща ми казваше така. Беше убеден, че не бива да криввам от пътя, по който бях поел. – въпреки, че Никол промени параметрите на копнежите му, някъде там, далеч, оставени встрани на главната пътека. „Все още можеш да вземеш торбата с мечтите, момчето ми“. Бе почти сигурен, че го чу. Недостижим глас, обикалящ около орбитата му. Халюцинираше.

• Какъв беше преди Марто? – въпросите ѝ почти винаги бяха спасителния пояс, който трябваше да стиска, ако искаше да не се побърка в следващите няколко минути.

• Добър ученик, уверен и целеустремен. – „Глупав, наивен, безхарактерен.“

• Какво се промени. – „Аз“. И не само. Начинът, по който виждаше света. Хората наоколо. Всичко, когато попаднеш в лоша среда бе някак розово, сякаш филтърът се наслагваше слой след слой.

• Не се вписвах. Бях от онези, другите. Недокоснати от жестоката действителност. – трудно бе да се разпръснат привиденията от вечерта. На съучениците, които редовно обогатяваха лексикалния си запас, който използваха срещу Мартин. На семейството му, което се топеше като куха снежна топка. На своят собствен призрак, готов да отвоюва мястото си отново.

• Марто, идваш ли? – змийските пръсти се плъзнаха по раменете му. Никол го приканваше, полунощ отдавна бе преминала, а синът не оставяше клетата си майчица без опора в светлата част на денонощието. Обърна се към непознатата, губейки се в дълбочината на черните ѝ очи. Къдриците ѝ не ги скриваха. Взирайки се, почувства странен трепет, нещо премина през корема му бързо и го остави да гори за още въпроси от кръстословицата ѝ.

• Дай ми пет минутки. – отказа да се подчини пряко на Никол. Очите на непознатата бяха необикновени. Черни като мъниста, в които се изтягаше живота, в неговите естествени рамки.

• Трябва да тръгвам. – любовта, адикцията към духовността ѝ си заслужаваше. Но алкохолът го дърпаше да не се помирява с миналото, да не прощава, да не използва разума. После главата му проигра най-силната си карта, създавайки илюзорна мокрота под очите ѝ. За какво бяха сълзите, ако нищо не можеха да променят? Беше добър събеседник за човек, който пиеше сок, но и добър слушател, който отрази проблемите му в усмивка.

• Не е нужно да следиш Никол. Не бива да убиваш истинското в себе си. Тя те променя Марто. – малките и ръце се опитаха да го задържат на стола, пророкувайки, че нещо ще се случи, ако тръгнеше сега. Дърпаше го за ризата безуспешно. Никол нямаше вина. Алкохолът моделираше характера, както му е удобно, без да се тревожи дали ще нарани някого. Беше ѝ гузно. В опитите си да прикрие чувството си за вина, отлежаващата на плота бутилка уиски се залепи за пръстите му. Понечи да излезе бързо и да не се спира повече пред такива емоционални пречки.

• Не говори за Никол. НЕ я познаваш – посочи я обвинително с пръст, знаейки, че алкохола взима превес над действията му и го принуждава да затвори сетивата си.

Купонът не се получи от самото начало. Коженото яке не го сгря, когато излезе навън. Необичайно, но факт. Дъхът му излизаше под формата на пара, вятърът шамаросваше бузите му жестоко. Първо, непознатата го притисна с ненужно сложни въпроси, а този ден поначало не предразполагаше към общуване изобщо. Второто се случи пред входа. Никол, любимата му приятелка, под въздействието на отровата проклета, демонстрираше опасна близост с братът на Борил. Цяла вечер се наливаше като животно и очакваше тя да го завлече при тях насила, а тя вместо това цяла вечер му хвърляше недоволни погледи. Застави я да се качи в колата, за да не навлече проблеми този, който смееше да я доближи. Качи се зад волана. „…Колко често нарушаваше реда?“ Завъртя ключовете, слушайки ръмженето на двигателя. Колите послушно се придвижиха напред. Марто навлезе в съседната пътна лента, която се оказа за насрещните. Скоростта се увеличаваше толкова бързо, колкото се мърдаше голямата стрелка на стенния часовник в стаята на баща му. Педалът за газта не можеше да потъне още по-надолу. Предавката се смени. Никол, с уплах в очи, се опита да го разубеди да спре или поне да намали, ала сетивото слух се бе капсулирало. Насрещните фарове ослепиха Марто. Зачервена склера не погълна светлината и го принуди да затвори очи. Последното, което чу бе трясък. По следата на обилно посипания с парчета стъкло и пластмаса квартал стоеше смачкания автомобил на Мартин. Муцуната на машината беше обезобразена до неузнаваемост, една от гумите липсваше, а стъклото бе разбито. Вратите ги заклещваха, като Никол имаше шанс да се измъкне, понеже излезе напълно невредима при удара. Вдясно бе и джипа, който се бе запалил, но за щастие вратите не улавяха в плен водача. Следите на асфалта показваха, че се е хвърчал по пътя поне двадесет метра. Никол оцени ситуацията, преценявайки, че единствената жертва при катастрофата щеше да бъде Мартин. Съдбата си бе казала думата и бе взела онова, що ѝ се полагаше. Последното, на което Марто стана свидетел бе как Никол се измъква през разбитото челно стъкло. Досущ като змия се виеше по пътя. После всичко потъна в мрак.

Вивиан стискаше ръката на Марто. Лежеше в болничното легло вече в продължение на месец. Апаратите, следящи състоянието му, не издаваха характерните за настъпилия край звуци. Гърдите и ръцете му бяха бинтовани. От удара преди месец получи белези по цялото тяло, но предателството на Никол, за което беше разбрала цялата гимназия, щеше да помни дълго като неизлечима рана. Бе завит с бели чаршафи, покорен от съня. Когато го докараха в болницата, е бил в тежко състояние. Медицинският екип на смяна дори се отказал да работи по случая, заради множеството наранявания. Счупени ребра, няколко вътрешни кръвоизлива, няколко по-леки фрактури, няколко разкъсвания. Майка му смяташе, че няма да доживее до сутринта. Множество тръби се вливаха във вените му. Пулсът му се колебаеше и беше слаб като този на врабче.

Мартин чуваше ударите на собственото си сърце. То биеше така бавно, че всеки следващ удар бе под въпрос. На силни болкоуспокояващи, по скромни изчисления ги приемаше от близо три дни, които трябваше да намалят болката. Само че тялото му гореше отвътре, усещаше как го втриса. После слушаше надвисналите гласове над главата си. За негово щастие непознатото момиче го посещаваше често. Този път той задаваше безгласно въпроси, а тя му говореше. Изпитваше нещо като фалшиво спокойствие, което парализираше тялото му. Витаеше някъде между тъмнината и периодите, в които мракът се разкъсваше за части от секундата. За отрицателно време бяха наблъскали прекалено много кръв в организма му. Марто бе от онези пациенти, които почти ги изтърваваха на операционната маса, но волята да се върнат ги ръчкаше да прескочат трапа.

Вивиан вече втори месец посещаваше „новият дом“ на Мартин. Вече ѝ бяха предложили да го изключат. Комата бе твърде дълбока и разбуждането не действаше. Лицето му изглеждаше студено, бледо, измъчено от пристъпите на треска. Очите му бяха затворени. Изглеждаше ужасно крехък и уязвим, нетипично за човека, когото познаваше отдавна. Изведнъж ръката му потърси нейната. В пристъп на болка пълзеше мъчително бавно. Свъси вежди. Тя пое тежката ръка, сведе глава и я целуна. През леко притворените му очи навлезе слаба светлина, която го принуди да ги стисне докато свикне с нея. Очите на Вивиан бяха първото нещо, което зърна. Тогава си спомни – познаваше я цял живот, а алкохолът бе подменил паметта му пагубно.

Мартин и Вивиан извадиха всички бутилки от стаята му с много мъка, тъй като бяха поне стотина. Разчиствайки, реши, че е добре да се отърве напълно от порока и да започне да води пълноценен живот. Все още търсеше опора в ниската фигура на момичето, защото възстановяването отне повече, отколкото самият той предполагаше. Марто обгърна нежно с огромната си длан масивната стъклена бутилка. И я запрати към големия контейнер, точно под терасата, и се усмихна. Баща му се гордееше. Поне в това бе сигурен.